— Аз съм майка! Защо аз живея в гарсониера, а тя — в дворец?! — извика свекървата на висок тон.

 

В онзи ден небето беше необичайно ясно. Ема стоеше на прага на новия дом и нервно приглаждаше косата си. Този момент го бе представяла стотици пъти през последните шест години. Колко много бяха преживели, през какви трудности бяха минали, за да се озоват именно тук — на прага на къща, която буквално бяха изградили тухла по тухла.

 

— Не се притеснявай толкова, — Лукас се приближи и нежно я прегърна през раменете. — Всички ще бъдат впечатлени, ще видиш.

 

Ема кимна, но напрежението вътре в нея не отслабваше. За тази мечта бяха жертвали прекалено много. А сега настъпваше моментът да покажат резултата на близките си.

 

История на строежа

 

Преди шест години бабата на Ема реши да ѝ подари стар парцел в покрайнините на града. Малък, едва шест сотки, но техен. Място за бъдещия им дом.

 

— Представяш ли си, Лукас? Тук ще бъде нашата къща! — казваше развълнувано Ема, докато в ума ѝ оживяваха уютни стаи, просторна кухня и задължителните панорамни прозорци.

*

Лукас подкрепяше ентусиазма ѝ, макар добре да знаеше какъв дълъг път ги очаква. Пари за строеж нямаха. Трябваше да спестяват всяка стотинка.

 

Първите две години само събираха средства. Ема започна допълнителна работа като интериорен дизайнер, а вечер подработваше дистанционно. Лукас хващаше смени през нощта, работеше извънредно. Отпуските прекарваха на парцела — разчистваха, планираха, мечтаеха.

 

Приятели ги канеха на пътувания, концерти, ресторанти, но Ема и Лукас винаги отказваха учтиво.

 

— Следващия път, обещаваме, — усмихваха се те, а после пускаха още малко пари в кутията за строеж.

 

Когато събраха началната сума, започнаха строителството. Работеха методично — без да бързат, но и без да спират. Фундамент, първи етаж, плочи. Всяка стъпка беше внимателно обмислена.

 

Ема стоеше до късно над чертежите, сравняваше материали, проверяваше доставките. Често отскачаше до строежа в обедната си почивка. Лукас през почивните дни караше материали със стария камион на баща си, за да спестят от транспорт.

 

Имаше и трудни моменти. Понякога доставяха грешна плочка, и Ема три часа спореше с търговеца за цвета. Друг път майсторите изчезваха за седмица. Финансите неведнъж свършваха.

 

Но те не се отказваха. Ден след ден, тухла след тухла светът на мечтата им оживяваше. Два етажа, четири стаи, кухня с остров, подово отопление и гордостта на Ема — панорамни прозорци с гледка към бъдещата градина.

 

Лукас сам направи навеса над входа. Чете указания в интернет седмица, а после три дни ряза, пробива и сглобява.

 

— Виждаш ли, ръцете ми са си на мястото! — шегуваше се той.

 

— Аз винаги съм знаела това, — усмихваше се Ема, без да крие гордостта си.

 

Денят на посещението

 

Строителството приключи. Къщата стоеше — красива, модерна, просторна. Мебелите бяха подредени, пердетата окачени, техниката включена. Дойде време да поканят близките.

*

Ема се притесняваше най-много от срещата със свекърва си — Мадлен Жирар. Дисциплинирана счетоводителка с характер. Живееше сама в малък апартамент, наследен от родителите ѝ. Пестелива, строга, недоверчива. Ема много рядко усещаше топлина от нея.

 

— Ще дойде първа. Каза, че иска спокойно да огледа всичко, — съобщи Лукас сутринта.

 

Ема кимна. Стомахът ѝ се сви.

 

— Не забравяй да ѝ покажем панорамните прозорци, — напомни Лукас. — Винаги е казвала, че мечтае за голям прозорец с много светлина.

 

Ема помнеше. И тайно се надяваше това да смекчи Мадлен.

 

Машината на свекървата пристигна точно в дванайсет. Мадлен слезе с букет рози и термос в ръка.

 

— Чай си донесох. На нови места човек винаги ожаднява, а вие сигурно още не сте разопаковали чайника, — обясни тя.

 

Ема предпочете да премълчи, въпреки че чайникът отдавна беше на място, а във фурната се печеше домашен сладкиш.

 

— Здравей, мамо, — Лукас я прегърна, а тя го потупа сухо по гърба.

 

— Хайде, показвайте какво сте направили, — каза тя, оглеждайки фасадата с критичен поглед.

 

Започнаха обиколката. Ема показваше всяка стая с тихо вълнение. Просторно антре, кухня с остров, дневна с панорамни прозорци.

 

— Вижте колко светлина влиза, Мадлен, — Ема дръпна пердето. — Лятото ще е чудесно.

 

Свекървата само кимна. Погледът ѝ не беше топъл.

 

На втория етаж се спря пред празната стая.

 

— А тук?

 

— Детска стая, — отговори Лукас.

 

— Бременна ли си? — обърна се веднага Мадлен.

 

— Не, не още… но планираме.

 

Никаква реакция.

 

Когато слязоха долу, Ема забеляза промяната в лицето на свекърва си — напрежение, натрупано до пръсване.

 

И тогава, точно в антрето, Мадлен избухна:

 

— Аз съм майка! Защо имам гарсониера, а тя — дворец?!

 

Гласът ѝ отекна по стените, прорязан от завист, болка и дълго премълчавано чувство на несправедливост.

 

*

Ема застина. Думите на Мадлен прозвучаха толкова остро и неочаквано, че сякаш прорязаха въздуха в просторната дневна. Лукас също замръзна, обърнат към майка си — той очевидно не беше готов за подобен изблик.

 

— Мамо, какво говориш? — опита се внимателно да подхване той. — Защо «едностайна», защо «дворец»… при какъв повод изобщо?

 

Но Мадлен вече беше прекрачила границата. Това, което се беше трупало вътре в нея по време на цялата обиколка, най-после избухна.

 

— Как при какъв?! — гласът ѝ трепереше от смесени чувства: болка, разочарование, умора. — Цял живот съм работила! Целият ми живот мина в сметки, заводи, без почивки, без разточителства! Пари нямаше никога! Живея в малка, тясна кутия, в която не можеш да сложиш дори нормален гардероб! А тук… — тя направи широк жест към дома. — Два етажа! Панорамни прозорци! Кухня, по-голяма от моя апартамент!

 

Ема наведе поглед. Не очакваше това — дори не смяташе, че домът може да докосне толкова болезнено някого.

 

— Мамо, това е домът на Ема… — тихо каза Лукас. — Това е нейният парцел. Нейната баба ѝ го подари…

 

— А на мен какво ми подари баба?! — прекъсна го Мадлен. — Стара секция и телевизор «Рубин»? Защо тя получи парцел, а аз — нищо? Аз съм майка, Лукас! Майка! Защо аз съм в едностайна, а тя — в дворец?!

 

Последните думи прозвучаха почти като плач на човек, който дълги години е стискал зъби.

 

Настъпи тягостно мълчание.

 

Ема се приближи бавно.

 

— Мадлен… — каза тя меко. — Този дом е построен от нашия труд. Шест години пестихме всяка стотинка. Не пътувахме, не харчехме за излишни неща. Работех на три места. Лукас излизаше на нощни смени. Това не е подарък. Това е труд. Нашият труд.

 

Свекървата се обърна, но погледът ѝ беше разколебан.

 

— Труд, труд… — промълви тя. — Само че аз моя труд за какво го изхарчих? За теб, Лукас! За уроци, за дрехи, за училища… За себе си никога нищо не съм могла да позволя. И ето сега… — тя отново погледна към дома. — Стоя тук и… вътре всичко кипи.

 

Лукас се приближи и нежно постави ръка на рамото ѝ.

 

— Мамо… ти си ни отгледала. Направила си много. Но твоят живот е твоя избор. А този дом — нашият. Едното не отменя другото.

 

Очите на Мадлен блеснаха от сълзи, които тя бързо избърса — сякаш се срамуваше от тях.

 

— Не завиждам! — почти извика тя, макар че гласът ѝ издаваше друго. — Просто ми е странно. Несправедливо. Живея в теснота…

 

— Живееш там, защото не искаш да се преместиш, — тихо каза Лукас. — Толкова пъти ти предлагахме да търсим ново място. Все отказваше. Казваше: “Добре ми е така”.

 

— Може би… просто съм свикнала да не искам много, — прошепна Мадлен. — А вие сте живели с мечта. И тя е тук, пред мен.

 

Ема отново пристъпи напред.

 

— Ако искаш, можеш да останеш при нас за няколко дни, — предложи тя внимателно. — Да почувстваш пространството. Да свикнеш. Да видиш, че домът не е чужд.

 

— Да остана? — учуди се Мадлен. — Във вашия дом?

*

— Да. — Ема кимна. — Ти си част от семейството. Искаме да се чувстваш добре тук.

 

Стискащото изражение на свекървата се смекчи. За първи път в погледа ѝ се появи благодарност — тиха, крехка.

 

— Е… тогава покажете ми пак тези прозорци, — промълви тя. — Искам да видя градината.

 

Ема се усмихна с облекчение.

 

— Разбира се. Най-красиво е, когато слънцето пада под ъгъл.

 

Тримата мълчаливо се отправиха към дневната. Мадлен застана пред огромните прозорци. Светлината озари лицето ѝ. Този път тя не скри възторга.

 

— Да… красиво е. Много красиво.

 

Лукас прегърна Ема през кръста. Тя сложи ръката си върху неговата.

 

В този момент Ема разбра: домът издържа и това изпитание. Първият истински семеен конфликт.

 

И за пръв път Мадлен наистина видя:

 

Това е домът на нейния син.

И домът на жената, която той обича.

*

И в него има място и за нея.